Какво е късметът, питам аз...мммм? И какво е каръкът? И как липсата на едното за голяма сметка на другото ме сполетя днес.
Ако не беше толкова трагично щеше да е смешно, но то е смешно! [просто винаги съм харесвала този израз, придава определена тежест] Та днес ми беше първият от редицата изпити, които ми се налага да полагам този месец.
Станах си рано, толкова рано, колкото не съм ставала от месеци, измих си зъбите усърдно и всичко както си му е редът. Натъпках си с мъка една кифла в стомаха, толкова да мразя да ям сутрин рано, но като знаех, че няма да ми се отдаде възможност още дълго време, добре беше да се подсигуря. Плис-пляс вода, цун-мун: "успех!" и поех.
Стовариха ме недалеч от школото, последното препятствие беше 2 метра трева и тротоара. И понеже си знам краката, колко са калпави, отделих премного внимание на това да не се препъна в нещо. Съдбата само това чакаше, да сваля гарда си от всичко останало, да наведа глава и да ме прасне по тила с дланта си. Така и стана... точно в този момент светът реши, че мястото на дървото е точно там! Че онзи дебел, мъртъв клон трябва да сочи точно онази посока и да ме удари точно в дясното око.....
След един истеричен писък като на умряло и един загрижен чичко, който все пак сметна за нужно да ме попита дали "не се ударих", се добрах до общата сбирщина, като усърдно се стараех да гледам надолу, за да имам по-малко пребит вид, засъжаление не можах да се скрия от погледите на проверяващите, които някак си всички едновременно получаваха тик на очите, когато се изпречвах пред тях.
И ако това не ви изглежда достатъчно, след като с сизифови мъке се добрах до моя пристан на спасението, установих, че по незнайни причини мишката е изгоряла и отказва да мига! Не е честно пък!