Имаме ли причина да сме добри?
Първо малко ретроспекция - преди около година бях поканен на купон. Хората са на Бирфест (по онова време значи), а аз съм си вкъщи. Уговорката е тръгвам от вкъщи към 10 и нещо пристигам там, горе-долу заедно с тях. Всичко хубаво, тръгвам весел и засмян. Тъдъм-тъдъм с хавтобуса (83) пристигам в Гейо Милев (или както там се казваше квартала). Пада ми батерията немедленно и същевременно откривам че нямам и стотинка. Не знам кой е блока. Имам номер на домашен телефон. Помолих един минувач (обичам тази дума) за фонокарта и той ми даде една с един импулс останал. Хванах се за нея като удавник за сламка и нападнах най-близкия БулФон. Сигнал свободно. Нервно обикаляне 30 минути със звънене през 5 минути. Тея хора много се бавят нещо. Да не би телефона да е друг? Паниката се прокрадва вече. Часа наближава 23:30 и вече за автобуси не може да става и дума. Тръгнах нагоре по булеварда и звъня от всеки срещнат телефон. Резултата беше нищо и половина. След около 3 минавания на булеварда от край до край се установих на едно кръстовище и седнах на пейчица. Образа на печалната хризантема беше пълен. След известно време чакане, обръщане от едната кълка на другата, реших пак да пробвам с телефона. Свободно. Реших че са ми били дузпата, щракнах с пръсти и поех към дома. Стигайки до булевард Бъглария (бре че име) спрях да поточа малко лиги на пиците на парче. В часо 01:45 реших да направя последен и финален опит и ръчнах фонокартата в близкия БулФон. Бях близко до "една-от-Обеля"*, когато за мое най-голямо очудване ми отговориха : "Ми ний току-що влизаме.. а-у". Върнах се обратно и т.н...
Преди седмица две, ходих до една приятелка да си взема фотоапарата който и бях заел. Мястото е точно срещу Военна Болница. Циклих известно време, но никой не отговаря ни на телефони, ни на звънци. Тръгнах към спирката да видя дали няма някой заблуден тролей (към 22:40 е времето). На спирката имаше някакво момче което ме изгледа печално и ме измуфти за фонокарта. Контрирах по навик, че нямам фонокарта. След две-три крачки си спомних за моите преживявания преди година. Върнах се и му предоставих мобилния си телефон да звънне момчето, барем има по-голям късмет от мен и не чака 2 часа. Следва две-минутен култов разговор съдържащ предимно арива, копеле, де си бе, вика, викам (мноу си викат тея хора, ей), умрех тука и т.н. Тъй като не бързах за никъде, реших да поостана малко с печалната фигура на име Иво. Иво това, Иво онова. Иво трябвало да спре цигарите, щото щял да остане без сърце. Преди две години го наръгали с нож в сърцето и дробовете и той оцелял при 98% шанс за фатален изход. След две измуфтени цигари от минувач, едната измуфтена от мое име (не пуша), Иво се открехна за житейските истини. Поговорихме за музикални интереси и подобни теми в този дух. Споделих с него малко от музиката която носех и продължихме да чакаме. Послеваха още няколко телефонни разговори и доста разхождане напред-назад м/у две спирки в очакване на "тайфата на Иво". В крайна сметка се прибрах с такси, като пътьом закарах Иво до Люлин където живеела приятелката му. Така завърши историята с Иво. Май измънка "Мерси" преди да слезе, но шофьора на таксито каза че не е чул подобно нещо. После се смя като разбра, че е напълно непознат. Замисли нещо и продължихме в мълчание.
Все още не съм измислил завършителни думи, но се надявам и пожелавам никой да не изпада в подобни ситуации. Или поне да има кой да му помогне.