***

Няма никой.Безоблачна тишина,отеква ехото й в мен като неясно желание.Небето е безсмислено дълбоко.Елмазеносини мушици плетат мрежица от кръгови движения около някаква недействителна,недокосната ос.Целият миг е толкова пълен,завършен... Мисълта ми е напоена с жега,тишина и ленени облачета синева.Сега бяга неуловима с някакво ожесточено упорство...срещу цялото бездействие на вселената и по-точно на материята."Безсмислени консуматори на време?"-Отбеляза някой.Съвършено спокойно и примиримо."Не,не мога да се примиря!"-Тропам упорито с крак и с цялата ми упоена мисъл..."Ще се боря!"Ще бъда себе си,точно такава,каквато ядосва и озлобява от безсилие;ще бъда дори повече от това,което другите би трябвало да изискват от себе си...Нима трябва да понасям тишината,безветрието,напудрените облаци и и всичките,лъснали на показ,човешки пороци?!След като ми харесва да създавам безобразен шум,опустошителни бури и дразнещо слънце?!Нима трябва да съм нежна с мушиците и груба със себе си?Дори любовта се изчерпаот хилядите анализаторни процеси на разчленяване,поправяне и примирение ;от безобразните,невъзмутими компромиси в нейните блуждаещи очици!Дори тя ме предаде...накара ме почти насилствено да я опороча в общото метаново блато ,вече не е нищо повече от обикновеното НЕЩО. Тишината все по отчетливо диша все по-близко до сензорите ми,изчистеното й дихание ме успокоява,почти ме плени застоялостта,но не,няма да се примиря...най-вече със себе си!