когато пораснеш достатъчно за да можеш да стигаш до по високите лавици, и да пиеш бира с татко, и да стоиш навън до късно и да пушиш трева с разни хора дето не им знаеш името, тогава губиш нещо от себе си и съвсем забравяш за него, все едно че не е било...искам това забравено и изгубено, скъпоценно-безименно нещо утре за закуска...искам да мога да се събудя и навън точно да е наваляла росата и да е свежо и да дишам дълбоко и както се ражда денят тъй да се ражда и светът, и всичко да е ново и красиво и никой никого никъде да не мрази...омръзна ми вече от съкрушени лица от уморени хора от безнадежни погледи...уморените коне ги убиват, нали? (това е заглавието на една книга на Хорас Макой, чудесно четиво ако сте решили да се самоубивате...)...не те си живеят все така уморени и ходят бавно и безцелно по Витошка......искам да направя нещо ценно, искам всички добри хора, които си мечтаят за нещо да го намерят още утре, и то не едно а пет, седем, седемнайсет хубави неща...
Понякога просто няма какво да направиш.