...опряла чело в хладното стъкло на колата гледам навън, очите ми се насълзяват от профучаването на размазаните неща отвън, затварям ги за миг и се опитам да заповядам на болката да спре..
и поглеждам по-надалеч, където нещата не се движат така шеметно и се потапям в морета от зелено кадифе...протягам пръсти през малкия отвор на прозореца и имам чувството, че те ще докоснат върховете на дърветата в далечината, те ще се огънат и ще погалят пръстите ми...
красивите...милионите дървета...изправените им стволове и леко наклонените им корони, които сякаш искат да целунат земята, да се сгушат в нея... о..Българио...колко си красива, до болка, до сълзи... такова творение на природата...
наистина, гениалната природа... и единствената и грешка сме ние - хората.