Тичам като самолетче през дъжда след някакъв доста опушен и замазно очарователен залез (допълнителна екстра: минаваме по големия мост над виещата се мудно река, отразява мръснооранжевото небе). Гмурваме се в колата. Пет минути мълчание или незначителни дискусии за чистачките и хубавото време. После седим вътре и рисувам очи и фигури по замъглените стъкла, превиваме се от смях на спуснатите седалки. И накрая се качвам за инжекциите. Хубаво е да има кой да се сеща за теб, дори и да не са най-любимите ти хора. (: 10х А.
На гарата имаше симпатичен странник с котка на куфара.