Хората поначало страдат от вродено раздвоение на личността, свързано със самата природа на човешкото същество, а именно: едната част от съзнанието, образно казано, е като нервно мишле, което непредстанно тича по тунели, които понякога се налага и само да изгражда, взима ршения, избира посоки, бори се с височини и прочее лабораторно-миши действия, често при липса на достатъчно време, за да бъдат осъществени пълноценно. Другата част е личност от онзи тип, който винаги ще се промъкне иззад рамото ви и ще прошепне с гадничък глас: "Аз казах ли ти. Нека ти сега, като не ме слушаш." (Именно това е моментът, когато, след поредната допусната грешка, ви се иска да си фраснете един, ама много силен.) Та тази втора личност е един вид професорът в лабораторията, той гледа, анализира, прави се че мисли и излиза в отпуска, когато ви е най-необходим. Най-честият извод, до който достига, е че всичко "зависи", не предоставяйки никога навреме жизненоважното решение. Този "прфесор" щъка свободно из миналото, което съзнанието ни е съхранило, и изграденото от изкилиферчени хипотези бъдеще, но никога не се намесва в настоящето. Всичко, което става тук-и-сега, се управлява от "мишлето", затова понякога второто ви "аз" се чувства изненадано, очаровано, вбесено или се пули невярващо пред собствените ви постъпки. И все пак "професорът" е този, който един ден ще подшушне на мишлето факти за устройството и предназначението на капана със сиренце. Не е нужно човек всичко да научава от собствсен опит. etc.
Възниква един основен въпрос, а именно: какво по дяволите може да се направи, за да се избегне тотална катастрофа вследствие на категоричен отказ на двете страни да работят в екип?
Това поражда и втори основен въпрос: необходимо ли е изобщо нещо да се прави?
Тук разсъжденията ми бяха прекъснати от стачния комитет на мишлето, повдигнал далеч по-важни питания - кой и кога ще му изчисти клетката?! Трябва явно да се форматира лабораторията тези дни. С чук може би ще е най-уместно. И огнехвъргачка, за по-извъртяните гънки на мозъка ми. Професорът не се е мяркал днес, очевидно засрамен от последния си работен пропуск.
По-рано същия уикенд системата отчете изумително приятни регенеративни свойства в човешките взаимоотношения, в следствие на което петпръстовия ускорен принтер изнесе следното обобщение на ситуацията: "Корабчето отново е оранжево. Пълна готовност за тихо отплаване през бледозелените морета на Жоржсандовската идилия към култа на простоватия ум."
Край. И ако някой има въртележка за мишлета, ще се радвам да ми я заеме за следващите няколко години...