вече не разчитам на очите си...хората - толкова добри художници са...но таланта им не ми стига, за да повярвам, че са истински....и безупречните им автопортрети...със сдържани усмивки...острото им мълчание сравнено с пихтиестите им думи, които изменят според случая...не мога да разчитам на тях.
и на очите си...а това е най-тежко.
ако треперенето под ноктите спре...ако спра да наранявам ръцете си всеки път, когато усещам, че не мога да се предпазя, а само залоствам в себе си, това което искам да покажа...
усещам как в мен расте силата да убивам...и не мога да контролирам инстинктите на новата си заложба...
ако имаше едно-единствено нещо, в което да повярвам, щях да опровергая всички шибани лъжи, с които ме погубвате...логично е да не успея.
в мен не остана много...маниакалното ми търпение, ограждащото ме с непробиваеми стени мълчание...."ние останахме ние останахме ниеостанахме ниеостанахме"...
безкръвен разумът ми потъна дълбоко в сърцето ми, което изтръгнах с раздраните пръсти...
и ако ме видите да вървя усмихната по празната пред мен улица, рисувайки по лицето си каквото пожелая...не вярвайте на очите си...на тях не може вече да се разчита.
но затова пък ще се родят гениални художници...