Надявам се,надявам се да си ти,когото няма да успея да забравя единствено,дори поради състоянието,което наричаме есен...
Надявам се,надявам се,че нито едно писмо не ще се загуби,единствено твоите,които пиша като в треска,когато вали дъжд...
Надявам се да остане това,красивото в теб,което създадох сама,за да успея да го запазя,за да пиша,за да те помня ,за да те създавам отново и отново извън реалността...
Стоя като в плен...пленена съм дори от мълчанието,с което ме обливаш до лудост и ми докарваш истерия...да,истерия!
Отново вали.И е красиво.Чувам дъждът да трака в мислите ми по улеите като лястовични криле,създавам си музика,но чувам само теб-твоето мълчание и отново ставам убийствено сантиминтална,точно такава,каквато те карам да мълчиш и да мълчиш,и да мълчиш...
Надявам се...защото "надеждата умира последна".Понякога клишетата са твърде неизбежни при твърдата реалност.