Понякога обичам да се разхождам в покоя,да създавам покой и тишинка,облечена в кехлибарените сълзици на слънчогледовите деца;всичко около мен да ми принадлежи...мое!Рисувам със затворени очи,когато мечтая,за да виждам по-добре творението си-жалкото ми творенийце,изплетено от наивни,недорасли мечти и страх...от какво?От себе си.Предимно.И от хората.От топлината и великата любов,която ми отнема толкова много от недокоснатото време,можех да го разпилея за другите,но понякога ми се иска да съм просто егоист,вглъбена в себе си самовлюбена,но все едно,не се получава истинско,защото всъщност цялата ми любов е за него,за онзи далечния и непознат,когото създавам всеки път,когато ми се иска да обичам...бягам,за да не разруша дори и една отломка от образа му...защото го обичам...защото го обичам...