Днес докато се возих с тролея и се ядосвах на всеки, който
ме бутнеше лекичко или пък по-силничко изпитах нещо, което
не бях изпитвал досега. Когато пресичахме площада очите ми
се спряха върху младо момиче на моята възраст, което чакаше
под слънцето. Тя отвърна на погледа ми и устните и бавно се
превърнаха в топла усмивка и преди тролея да прекъсне тази
топлина, тя ми махна за довиждане. И тогава сякаш се родих
наново. Усетих, как сичкото добро на този свят застана там,
между нас. Усетих, че искам да бъда по-често добър и да спра
да се ядосвам за малките и незначителни неща. И какво друго
можех да направя освен да й отвърна със същата усмивка и
да й махна за довиждане. Едно топло довиждане. А после и
спрях да обръщам внимание на хората, които ме бутаха...