36-40 часа бях извън града и това време беше достатъчно, за да ме накара да не искам да се връщам тук. не знам дали самата обстановка и атмосфера като цяло или самите хора, или може би пък самия аз. имаше нещо, което прищрака вътре в мен и то там, някъде там... много ми е скапано! през тези часове се чувствах така сякаш се движа напред, в правилната посока и се развивам... естествено всяко нещо си има своят край, а това като нещо съответно и то си имаше край... върнах се тук и буквално за 2та ми прекарани часа се сблъсках с всичко, което може да се обобщи под думите "ежедневие", "задължение", "повторение", "скука"... и пак се върнах на старото си ниво. а почти се бях убедил, че съм мръднал малко. не че съм депресе, ама ми е кофти, когато усещам колко съм безсилен, когато емоциите се сведат на подсъзнателно ниво. тогава мога само да им се оставям и нищо повече! само влюбените и хората на изкуството не влизат в моята група, в която хората се съобразяват с моралните си ограничения и се стремят към собствено удовлетворение от нещо си... знам, че не мога да правя паралел между тук и там, но видях, че може да бъде много по-хубаво отколкото е и не съм доволен. отново и отново. някъде измежду многото въпроси и точки сигурно се крие отговора, от който се нуждая. трябва ми време, за да преосмисля доста "размотавки" из собственото си съзнание. може и да се наложи да се посъветвам с някого или пък някои приятел да помогне, и аз не знам. каквото стане, отново съм оптимист, всичко ще си дойде на мястото - а кой колко е доволен вече си е личен проблем.:-)
п.с. някои беше писал, че дупките/ямите нямат смисъл, ако няма кой да пада в тях. искам да му благодаря много за това, че го написа, не само защото съм съгласен, а и защото мисълта е... жива, реална... можем да се докоснем от нея и да я вкусим, когато си поискаме, но дали ще успеем да се измъкнем от нея след това... only God knows.