Върви едно малко човече по улицата нощем, върви и нарежда незнайно кому приказки от нечие измислено време. Тихо е, валяло е, красиво е, живо е, мастилено е, свое е, далечно е, тичащо е, пусто е, еуфорично е... ела.
Човечето жестикулира и клати глава, разсмива се или изтрива скришом сълзичка, вдига вежди или млъква подчертано – все така на стъпките си единствено говорещо.
- И какво научих? Толкова е трудно да живееш с въображаема! Ако има палто от черни котки, на сутринта целия ти килим е в козина, там, където си я оставил да лежи сама, заспивайки неволно из тъмните коридори на следпижаменото въображение. Ами цигарения дим?! Питам ви, как да обясня на хазяйката този смущаващ тютюнев нюанс в тапетите й?!
Отпуска ръце, клати глава. Мърмори тъжно-ядосано, изведнъж струни потръпват кристално в ума му и кратичка циганска мелодия пропълзява между устните. Подхвърля ключове като малко топче метална светлина от едната си ръка в другата, съвсем безгрижно, сякаш нищо няма значение, сякаш нищо не остава да пренощува в мислите му просто така...
- И очакваш, че щом си е твоя, тя винаги ще бъде там, винаги истинска, винаги до теб, дори когато нямаш сили да молиш... Но не!!! Заблуда, драги зрители, повредата уж не е във вашия въобравизор, но ти си я създал свободна, да! Не се възмущавай после, когато открие очарованието на реалността зад тези вратички и те зареже.
Сърдито, наведен поглед. Откъсва листо с подскок, минавайки под едно дърво, куп други се втрурват мигом в безпорядък като невидимоярък дъждец от жълто. Като че пукотът на крехката суха материя между нежните пръсти му носи някакво кой-знае какво удоволствие, та го стрива на прашец и го оставя да се сипе край локвите. Ораторски духва нагоре изпречил се пред лицето му кичур, сякаш да заяви на света като цяло, че има намерението да продължи.
- И да, огледалата! Тя е толкова суетна, богове! Прекрачва и изчезва, когато ти е необходима, или се появява точно, когато най-малко си способен да я допуснеш толкова близо... Или просто се предрешава, променя, или пък се сърди, а когато не се смее, така ми крещи, че не мога да чуя нищо друго в главата си... И спори! Тя спори!!! Че какво знае тя за света?! Знае само мене. То оттам и ужасното й желание да ме променя. За да станела и тя различна, с новото ми въбражение. Ха! И това ако е свобода...
Цъка с език възмутено. Потръпва и сгушва по-надълбоко длани в джобовете си. Подритва случаен невинен кестен.
- И какво ще прави, ако нямам огледала, хм? О, но тя все ще намери начин, ако ще и във вишнева градина да избягам да живея вече. През локвите ще влезе, цялата омацана с кални отражения, рошава ще си дойде във вятъра. Ще киха по котешки от душевния ми хлад, когато не я искам и пак ще ме прегръща после, да скъсам старата й хартиена рокля и цялата да я напръскам в ярки цветове...
Потрива очи сънливо. Въздишка. Часовник. Врата. Стълби. Последна, окончателна врата. Забравя ключовете навън.
- И защо така обича да се хвали, да я виждат другите хора навън от мен? Самичка да скита. И изобщо как се стигна дотук пак? Да си я прибирам от улиците, да я търся по дърветата, да разпитвам клошарите...
Палто, окачалка. Лампа. Баня... Ботуши!
- Мили боже, как можах да се изкъпя с ботушите си.
Човечето затваря очи и прилепва силно длани към ушите си, с надеждата да спре това безумие.
Грешка! Безумието спира него.
Излиза сънено-есенно от водата - откога ли вали дори в къщата, защо котката я няма, чии са тези обувки до вратата, чак сега ги забелязва, ами стъпките, може би са негови, заради недоизкъпаните ботуши, как така е толкова тихо...
Влиза в стаята и тя е там, в недоспалата светлина на изгрева, в неподвижните сиви лъчи, в прашинките, подплашени от дъха му, в меко-чаршафения хаос и сякаш всичко е наред...
Намерена, останала, своя, лична, имаща необходимост... от живот. Навежда се да я целуне по разпилените коси, без да я буди.
- Добро утро, мила.
На свой ред заспива на пода.