Размишления за кафето и вермута. Горещ порцелан. Хиляда котки
-Аз съм човекът-кафе. Не просто го поемам - давя се в него. И знаеш ли, там вътре е уютно… искаш ли да ти разкажа за кафето? Ако вземем например вермута… не се смей, моля те, изслушай ме. Някога рисувал ли си с двете ръце едновременно? Кафето е графика, загатната с мек, неподострен молив. Докато вермутът е онова сгряващочервено мастило, спомняш ли си, което свърши още миналата година, френското… Тъмнокадифения вермут, точно на границата на прекалената сладост, точно на ръба между топлината и изгарянето… Но това, което го прави истински специален, е свойството му да прониква навсякъде, да изпълва с плътните басови тонове на вкуса всички пропуски в теб. Където толкова си се старал да не остане нищо. Нямаш ли глупавото усещане, че всички стени в теб са станали с времето като някакъв анимационен вид швейцарско сирене?! Нещо те изкарва от релси, вдигаш брутано двуцевката, натъпкана с логика и заредена със самоирония, и застрелваш натрапника. Пуф! Поредното кръгче “нищо”, което остава там някъде вътре и после се чудиш какво да го правиш. По този именно повод може би сънувах, че си купувам незаконно малък старовремски револвер (от две жени в тъмна,объркана къща) и патрони (кой знае защо дотогава се бях опитвала да го заредя с парченца праскова). Но вермутът… той просто те разтапя, така че ти самият се стичаш в тези празноти и се самоизпълваш… запълваш. Допълваш. Понякога хората са като стена, строят се малко по малко, като едно замъче - стегнато, уютно, сигурно. Умно. Обаче аз не се строя. Просто улавям разни неща и ги трупам безразборно в себе си. Понякога за да намериш нещо, трябва да се спуснеш доста надълбоко. Или пък изненадващо си намираш разни хубави нещица. А тук ролята на вермута е да разтопи тази авто-морга от впечатления, да я сведе до едно хомогенно цяло, колкото и размито да се получи накрая. Накратко - да слее всички парчетии от теб. Мислите, идеите, цялата ти креативнст изобщо е сякаш си хванал хиляда котки за опашките и те всички врещят и се мъчат да избягат… Обаче пуснеш ли ги, мозъкът ти ще експлодира. В крайна сметка креативността изчезва и остава само объркването. Оттук нататък, за да може главата ти да не се чувства като хелиев балон, изпуснат в гръмотевична буря - ами, вермут. Знаеш ли кога точно става магията? Докато наблюдаваш как изкуствената светлина минава през чашата и се разлива в червено по целите ти ръце. Толкова е красиво, че направо рестартира цялата разтапяща се система. Ъ-ъм... подхлъзнах се. А, да, кафето. Кафето е нещо живо. Започва се… с очакването. Напрежението. После усещаш аромата(!) и бързаш да го налееш в една истински голяма чаша. Всъщност най-великото относно кафето не е самият акт на изпиване… Първо седите двамата - ти и огромната ти димяща чаша. Потриваш нервно зачервените си от сдуд юмруци. Настройваш се психически, защото все пак полунощ минава и се питаш дали наистина трябва да го изпиеш и до какво ще доведе половин литър тъмна, горчива течност. Чакаш да поизстине. Черно е и отразява лицето ти по особен начин - така докато го наблюдаваш и то ти хвърля погледи скришом и е някак хипнотизиращо, взаимно, тихо. Да станеш едно с тази чаша е като да опаковаш куфара си за много дълго пътуване. В един момент решаваш, че просто не можеш повече да устоиш на мълчанието му и протягаш ръка… прилепваш цялата си длан до горещия порцелан. Пари, но не я махаш. Кара те да се чувстваш цял. Цял. Докосван, някак уютно, а именно - кафено. Преди това си рисувал с бавни жестове по цялата чаша, галил си внимателно всяка извивка, плъзгал си върховете на пръстите си по ръба й и дори лекичко по повърхността на самата течност… Накрая почти можеш да усетиш порцелановото й потръпване от задоволство, когато я обгърнеш окончателно в дланта си. Затова дори да ти причини мъничко болка, не можеш да се отдръпнеш вече. Това като че ли е най-върховният момент покрай кафето. Точно преди триумфа на първата глътка. Сливането. После топлината те изпълва отвътре и не просто залива празнотите, а те оставя съвсем да забравиш за тях. Защото сте само ти и кафето. И този мъркащ аромат по ръцете и устните ти през остатъка от нощта, който те кара да се усмихваш. Но да не се увличам (хм, твърде е късно за тази реплика май). Затова значи е толкова важно да имаш една голяма, кръгла, бяла, доверчива порцеланова чаша удоволствие. А за вермута - малка, тъничка и нежна, като стъклено цвете между пръстите ти. Което ми напомня за човека - изключително чуплив, прозрачен и толкова те изкушава да го лишиш от съдържание и да го изпълниш докрай… Толкоз. Това е моята приказка за кафето.
-Не мога да повярвам, че най-после млъкна.
-И знаеш ли кое е най-хубавото в тази картина? Начина, по който снопче фини бръчици цъфват към слепоочията й, когато я разсмея…