Градът е заспал.Сгушен на топло в някакъв измислен сън,в своето вълнено одеалце на(големи)черни и бели квадрати-вълшебно...потреперват клоните-съвсем голи,полупрозрачни се взират очите им като на кукумявки.Птиците са мъртви.Поне не ги виждам.Отлитат.Една се спусна е ме целуна.По челото.Като ангел с есенно крило.И празни са улиците.Не забелязвам дори,че той върви до мен,взел премръзналата ми ръка в скъсания си джоб.Преди час седяхме безгрижно на някакви си чекмеджета(!)в антрето,предизвиквахме съня с полупразна бутилка второкачествен ром и се чудехме дали да не заспим в гардероба(!?)Не притежавахме нищо-нощта и две олющени стени над нас,опънали цветните си шатрички-мечти...Тишината ни пропъждаше сънена,по пижама на райета,с разплетени косици,цялата оцапана с паста за зъби...Избягахме от всички спящи същества.Отидохме да се сгреем в първия,случайно срещнат,трамвй на пътя.Как ужасно скърцаше огромното му,оранжево туловище,пъхтеше(на всички им се спи в пет сутринта!)Взряла съм се зад помътнелите от дъх стъкла на празнотата.Не усещам.Той ме целува.Утеха?!Изкривява лицето си(прекрасното)в ужасни гримаси,които трябваше да ме разсмеят...защо тъжа?Защо нощта спи?(точно тя ли?!)"Обичаш ли ме?"-Глупав въпрос,мили!Но все пак мълча,нямам сили да му го кажа(той знае),прекалено е егоистично от негова страна да ме изтръгва по този начин,нарочно...Но не ми е студено-цяла мрежа светлина ме утешава.Недоспалият ватман ни попоглежда от време на време,сигурно си мисли,че сме щастливо влюбени птички,искам да изкрещя на всички,да се събудят-той НЕ ме обича,поне не така...Прибираме се,леко замаяни от студа на октомври.Вече е утро!Вече е утро!Гладна съм(той ме примами с палачинки)Сгуших се до него,поне за минутка да намеря покой.Да излетя.Да се родя отново.А той не престава да говори за своите си неща(така мило!)и...заспах.Първата утринна сълза ще ни раздели.Не искам да тръгвам,още е тъмно,празно,студено навън.Искам да чувам сърцето му да бие до мен...мир!Тръгвам!Тръгвам!Дори съня не може да ме накара да остана,ако го направя,няма да си отида,повярвай ми!Целува ме в притихналия,скърцащ град,пробужда се с шумно хъркане и ме залива с метални звуци,клаксони на закъсняващи коли и хора,хора,хора!Никой и не знае,че е за последно,за сбогом,еднички клоните спят съпричастно и плачат,сплели влюбено ръце над София...София!Аз нямах сили за това.Спя в купето.