Цял един безкрайно дълъг ден. Кристоф все забравяше откъде трябва да излезе, къде трябва да погледне, какво да каже..а за това връщаха нас. По десетина пъти. Толкова отвращаващи декори, пустотата на студената Канада, интерпретатирана с размах, край София.Но пък беше забавно, леко изнервящо, ново, опит.Прекрасно.
Толкова много се случи за/с толкова малко, че още ми е трудно да повярвам. Толкова желано нещо, а стана толкова внезапно, че дори сама не можах да се зарадвам достатъчно, толкова колкото може би трябвало, или пък не. Искам този път да е сигурно и преодолимо, да е търпеливо. Страх ме, че пак ще се разколебае/м/.Е, и. Съветите на килограм, като че ли успяха да си кажат думата този път, като никога. Крещящи новости, прекрояване, преобзавеждане, промяна. Припомняне, като на лента до безкрай се завърта разговора. Грамофонна плоча. Качеството е влошено, музиката тиха, тъмно,чувам само приближаването, стъпките, дъхът. Искам да спрат да се повтарят кадрите, вбесяващо истински са.
Докога?
Колкото повече, толкова повече.