*това ще е малко по-дълго, мисля. и доста тежко. само да кажа*
вчера мишето ми каза да си домъкна задника в 8 и половина. аз я питам ''вечерта ли'', тя се хили... безбожие, да ходя на червен кръст толкова рано. уотевъ, ще си помисля. после докато обядвах видях боби и росито, които са шефките на кръста, и те ме ръчкаха. после и соф ми прати sms. и в irc - ина. само жени в тоя кръст бе...
както и да е. събуждам се в класическото 7:57 и си правя минималистичен план за действие. мия се, мажа си главата с оня шит за себорята, изпразвам си разницата си от разни учебници и кволине. хапвам малко, пия си хапчетата, тичам. там съм почти на време (и преди мишето, за пръв път).
обясняват ми, че ще ходим да връзваме мартенички в някакъв дом. кой дом бе, джанъм? за инвалидите. настръхвам. соф ми е разказвала за там. как хората нямат никакво желание за живот, как ти го осъзнаваш, и колко са яки, същевременно. и вижданията им. и алабала.
а тя е ходила преди, разбираш ли, и я е страх. мен питаш ли ме?
та, след като частично сме се събрали в headquarters-а, потегляме към гимназията да потърсим катя и васко, понеже в тях са останалите мартеници. не можем да идем без достатъчно мартеници!
откриваме ги, хващаме ги, но не ги носят... част от групата се dispatch-ва да ходи да купува мартеници, останалите вървим пеша. мястото е на майната си, някъде близо до края на града, по пътя за казанлък. доста след шибаното езеро и фабриката, от която мирише на бира и кус-кус.
след много от пиянските истории на соф, някъде малко след 10 сутринта, стоим отпред. изглежда... пусто. вътре сме.
социалната работничка, г-жа прандева (или спрандева, не помня) усмихнато ни казва да изчакаме малко, докато говори с директорката и алабала. след малко влизаме при последната, която усмихнато ни приветства. облечена в поизбеляла черна вечерна рокля, която не й стои добре от поне 15тина години насам, тя ни обяснява надълго и нашироко (задължително с голямата усмивка) как се радва, че идваме ние да помагаме на хората и алабала. прозаичен шит, аз се усмихвам и се прозявам, щото съм го чувал това. във всеки социален дом, в който съм бил, всъщност.
алабалата настрана, (с)прандева ни води по стълбите до последния етаж, от който по план започваме отгоре надолу да щурмуваме стаите на хорицата и да им пожелаваме да са живи и здрави. цялото заведение е конструирано уникално, с архитектура която вплита в себе си всичките лайна на соца - на някои места има елементи, които виждаме всеки ден в училищата, на някои места прилича на почивна станция, но неизменно преобладава един ужасен, изстрадал жълт цвят - къде пречупен през прозорците, къде просто корозирали материали.
на първото стъпало ме удря миризма на храна. на второто - на лайна. най-буквално. докато драпаме, виждам някои от хората.
вече сме горе. разделяме се на две групи, понеже на всеки етаж има по две крила със стаи. вратите на стаите са плъзгащи се, на някои висят катинари, други са заключени отвътре. в началото нямам много смелост да вляза никъде, пък и ентусиазираните момиченца ме изпреварват. със соф влизаме в една стая и връзваме мартенички на три женици, които ни се радват. едната трябваше да й вдигна ръката, за да й сложа мартеничката.
тръгвам сам по коридора към прозореца. ужасна слънчева светлина. всичко е толкова... филмово. чувствам се точно като в реквием за мечта или нещо такова, издухано.
от последната врата отдясно стърчи една рошава мъжка глава с изкривени черти. стърчи малко под коляното ми. човекът стои на колената си и двете си ръце, които не може да контролира много добре. не може й да говори и май не разбира съвсем за какво съм там, но ми позволи да му вържа мартеничката и да му пожелая... да е жив и здрав.
в такива моменти осъзнаваш колко много значат тия три - четири думички.
(с)прандева усмихната ми казва, че вътре в стаята има още един човек, който мога да зарадвам. ''гошко, гошко е вътре''.
миризмата е донякъде непоносима, донякъде твърде слаба за това, което виждам.
гошко лежи в постелите си, сгърчен. не мога да разпозная точно какво му се е случило на долните крайници, но със сигурност не са изправни.на места е гурелясал. ръцете му са свити по невъобразим начин. лицето му е безкрайно изкривено, може би вродено, но точно в този момент ми се струва, че е била по-скоро мъката. все пак разпознавам опит за усмивка. опитва се да каже нещо, но не го разбирам. след ритуала с мартеничката и след като му пожелах всичко най-хубаво (и мислено се изсмях иронично на себе си), му казах ''довиждане''. той изломоти нещо, което наподоби същото.
едвам вървях. знаеш ли какво е да са ти гумени коленете? все едно си пушил нещо, разбираш ли. потиш се. и изобщо не ти пука как мирише или каквото и да е, просто си... уплашен.
защото току-що си проумял вечната истина за живота.
(с)прандева ни води на долния етаж, където връзваме разни жени в инвалидни колички и алабала. някои нямат крака, някои са със закърнели тела по рождение. социалната работничка аха-аха да се разплаче и докато ни обяснява, че има работа и след малко ще се върне, ни казва никога да не изоставяме родителите си, когато остареят.
като малки трябва да сте чели оная приказка, там, за сметището и дядото и снахата и кволине. само че онова там е село. там хората са малко и дефектиралите машинки - тоже. в големия град, изхвърлените на боклука хора са повече - и си има бунище за това. мирише подобаващо, както май споменах.
вързвам мартеница и на един мъж без крака, който изглежда май най-здрав психически досега. пожелава ми лек ден, без капка емоция в гласа. и се връща пред телевизора.
на втория етаж един човек, ми цитира библията. в леглото, небръснат, беловлас, безнадежден човек ти говори за надеждата. и как никога злото не трябва да победи над теб. ебати.
над партера е най-спокойно. пък и вече съм свикнал. в малката им стая за сбирки си говоря с една баба, която ми обяснява за любовта, и че секса е нищо без нея, и разни такива, правилни неща. определено тя печели първото място за не-лудост в тази лудница. слушаме доста време как един чичо разправя как ако изтеглим хората си от ирак, турция ще ни превземе. нормалните пенсионерски политическа бистрения, само че без крака. разбийш ли, както той казва през две изречения. идва един от санитарите и усмихнат почва да разправя как по време на война доброволците на червения кръст вадят ранените и ги мъкнат в тила. и как ние сме индивиди, които осъзнато и доброволно помагат на хората. звучи добре. другите вече ни викат и казваме чао на всички. оставяме мартениците, които останаха, на онова, което би било рецепция, ако това беше почивна станция.
глътка свеж въздух.
трябва ми малко време да се осъзная. да си усетя краката и ръцете. пръст по пръст.
вървим.
сега, ако обичаш, представи си, че всичките тия неща, които си искал да направиш, но все си отглагал заради... примерно, липса на време, или нужда за сън, или твърде много заетост - та, ей тия всичките случки, които всеки ден преместваш в графика си за следващия, представи си, че от един ден натам просто не можеш да ги свършиш. може да имаш желание, може да имаш енергия - но нямаш възможност. липсата на крайници е добра причина в такъв случай.
та.
все още ли мислиш, че си дебел, стар, мързелив, полузаспал? спри. започни начисто. скъсай си гъза от бачкане заради нещо по-висше. за да може един ден, като не можеш, да не съжаляваш.
щото повярвай ми, те не съжаляват заради миризмата. или задето не могат. или заради еднообразната кухня... а задето тогава не са го направили.
i give a shot out to the living dead.