Всичко в моя живот винаги е било нереално, аз винаги съм строяала илюзорни кули, които често се срутваха върху мен оставяйки ме да лежа безпомощна и сама...
И всичко бе свършило още преди да бе започнало...
Тя винаги е била сама и винаги дълбоко в себе си знаеше, че това няма да се промени, но все пак се надяваше да намери онзи "Господ", който щеше да я дарява с парчета самозаблуда или Любов всеки ден...
Бях го загубила още преди да го срещна, всичко беше невъзможно защото не съществуваше. Разкъсвах се от мисълта, че ме е обичал единствено и само в онези моменти, което всъщност беше истината. Бих дала всичко само за да го видя още веднъж, да го погледна и докосна поне за още един последен път, да усетя онова което повечето жени и мъже дори не знаят че е възможно да съществува - блаженството от докосвнато и погледа на истинската страст, истинската любов... Образът му се е запечатал в съзнанието ми и всяка минута е истинско мъчение защото погледът му и усещането за него ме преследват непрестанно... Когато затворя очи мога да усетя как ме целува и докосва така както никой друг не би могъл. Болка от желание и желание за болка... Ако болката изчезне ще изчезне и любовта ми към него, а ако това стане ще умре душата ми, а след това би останала само ходеща кукла без чувства, без желание за чувства...
.....................
Тя се приближи към него с надеждата да получи следващата си доза нежност от него - един мъж живеещ на границата на съществуването и чувстването, сам загубен в себе си повече от колкото и подозираше... Те винаги нежно се докосваха, но тайно желаеха да докосват и бъдат с някои друг в този момент. Премълчаваха това един от друг за да не помрачът моментите на несамота и нежност, които и за двамата бяха толкова хубави и необходими... понякога.
Тя би могла да бъде с някой друг, който поне можеше да се преструва, че я обича или, че дори е влюбен в нея. Но имаше ли смисъл да измъчва душата си с престорени, въображаеми чувства и лишено от искреност докосване... Тя се чувстваше по-добре с него, който дори и когато е с нея всъщсност не е там , предпочиташе него пред абсурдните връзки с мъже, които живеят в един свят, където всички се покриват с наметало на лицемерие и където в един тъмен облак от без-умие са се събрали всички хора, погрозняли от лъжа и остаряли от напразни амбиции и борби... А нима всички не принадлежим на този свят...
... А той продължаваше да седи на няколко сантиметра от нея, взирайки се в себе си, оставайки все така далечен и недостъпен за нея... и все така небрежно тъжен... Искаше й се да го докосне, но се страхуваше...
.........................
Затварям очи. Надявам се да остана със себе си, не искам да се губя в хорските очи, не искам да предам себе си на посредствеността...
Не знам какво е "вечна любов" и може би не ми се иска да узнавам, стига ми да изпитвам понякога блаженства като онова от нежния допир на неговите мигли с кожата ми...
...
Дали ще се научим да летим... Навярно - макар и само на сън, макар и само в нечии очи...