~

no fear, no pain... nobody left to blame... уморена съм. знам, че и аз също греша, но ме боли повече от това, че ми се разрешава да греша. знам, че аз започвам споровете, но ме боли от това, че има за какво да спорим... не знам дали някой въобще може да разбере какво се опитвам да кажа... whatevah... и пак ужасно много многоточия. и пак silence and distance и то сега, когато съм толкова близо до близкото, но всъщевременно все още съм ужасно далече... и пак ще се тръшкат врати, ще се хвърлят обвинения. и в края на краищата, да знаеш, взе много, ама много да ми писва. променихме се във времето, в разстоянието, в разминаването в часовите зони. ей такива работи... просто тези промени ме изнервят. чувствам се недооценена за това, че протягах ръка, макар че не бях длъжна (даже напротив), че бях always there да бърша сълзи, които не бяха проляти за мен и пак... че исках да разбера, че бях готова да помогна, макар че, осъзнаваш ли всъщност, че вече нищо не ни свързва? надали... до срещата остана малко повече от месец. малко повече. колкото по-близко съм, толкова по-малко ми пука. ще се надявам на грандиозната промяна в часовете и климата, на нуждата от нова адаптация, да ме променят, да ме дистанцират - да ме излекуват. и още сега усещам тази промяна. вече не мечтая, защото единствената ми мечта се сбъдна... с тази разлика, че ако преди тя включваше и теб, сега ти убягваш от картината. като призрак. наистина... толкова много ми писна, че вече не ми дреме дали след месец и нещо ще бъдеш там, посреднощ, да слушаш турбините, които известяват моето пристигане.