Ще ми се да си припомня думите. Като малка знаех точно колко тежи всяка дума. А сега ги губя, някои тежат колкото памук, други колкото желязо. Мъча се да ги премеря на въображаема везна, те падат и се търкулват някъде далече, разпръсват се като трохи и преди да успея да ги събера, едно птиче ги изкълвава победоносно.
Търся думи под юргана си, търся ги в сивата си чанта, в облаците с различни форми. Приличат ми на неназовими тромави същества - а едно време знаех името на всеки.
Сещам се за Димби, или може би Домби, който все гледаше небето, за да познае колко е часът. А другият - за да разбере дали ще вали. После идваше Лиско, а с него и приключението. А първи хукваше да бяга Мокси, магарето. И тези спомени от детски книжки са толкова успокояващи.
Скоро не съм срещала врани.