Аз съм телевизор. Някой постоянно блъска по кутията ми. Стига, де! Но пак продължава да блъска. Не разбирам какво иска! Само тези програми хващам, сори. 30 на брой, не ти ли стигат? Е, кво да направя! Повече не може.
Опаковат ме и ме носят в друг град. Изхвърлят ли ме, кво? На гледачка ме водели! Тя веднага ми познава годината на производство. И не само това:
– Ти май хващаш само 30 програми, а? – пита ме.
– Май-май.
– Ами, това е, повече не може.
– Мхм.
– Няма нищо лошо в това, не се притеснявай.
– Аз съм добре.
– А кой не е добре? Дистанционното ли?
– Да.
– И то ще се оправи. Сега никак не се разбирате, но след време ще се оправи.
– Тревожа се.
– И то се тревожи за теб. Спокойно! А това, че имаш 30 програми на теб не ти пречи, нали? Нормално го приемаш.
– Да.
– Дори по-късно ще имаш дискменчета и малки касетофони. Обаче, знаеш ли... мислят да те водят на поправка. Знаеш ли за това?
– Не.
– Ти и без това няма да отидеш, нали? – усмихва се гледачката.
– Не – усмихвам се и аз през екрана.
– Какво ти каза? – пита ме после дистанционното.
– Каквото ми каза – за мене си е!
Предсказанието не закъснява.
– Айде дръж се като човек!
Да, ето – човек съм. Винаги съм била. Това, че то ме мислиш за телевизор, при това развален, е съвсем друго нещо.
– Записах ти утре час при психолог – съобщава ми се между другото.