стоя и гледам думите ти, поглеждам почти празната си чаша..
иска ми се да пием чай заедно. да съм до теб, да мълча, защото така най-лесно говоря...
да взема ръката ти в своята, да се усмихвам, когато очите ти срещнат моите
да разлея чая по себе си, невнимателна, защото не забелязвам, че чашата е пълна...
а ето, че моята чаша е празна, и те няма до мен. остана ми да се усмихвам..
усмихвам се.. не зная.. не зная защо!
усмихни се!.. защо трябва да има повод?
погледни, разлях чая върху себе си...