Капчици виолетов мрак се стичат по устните ти-почти бледи,сякаш че оцветени с боички в акварелно екрю,бягат от погледа ми през множество сенки...светло-тъмно,не мога да ги уловя...мога само да усещам пластилиненото ти личице с размазани контури,съвсем непознато за сетивните клетки по ръцете,пръстите,устните,шията,навсякъде с всеки сантиметър от докосването ми,с всяка част от безумното ми бродене...в теб.Гримът в очите ти се разтече от желание,когато ги целувах...изтривах ги с всеки поглед,изсмуквах мастилото от зениците,за да рисувам върху тялото си-заледено от хаоса на мрака...тъмно виолетов...прекърши се от някаква блуждаеща,призрачна ивица зора...изведнъж избухна пожар-огненочервена хубавица разпиля косищата си по земята,по улиците,сградите,разтече се по бледните ти устица,изми грима по пластилина,превърна те в невзрачно творение на светлината,за да те видя в себе си с оная чиста бистрота,лишена от всякакъв мрак и красота...Започнах да събирам разума си капчица в капчица,за да те измия от света ми,за да отплаваш извън необходимото,логичното,недопустимото...Започнах да си спомням черно-белите снимки на мечтите,запечатани от фотограф.И тогава знаех,че е истинско,че няма да се повтори,дори извън реалността,че дори няма да го запазя като приказка или илюстрирам в стария ми,детски албум,пълен с абсурдности и гняв...но беше истинско,беше истинско!