Сънят ми отново отплава високо в небето,сякаш нощта е опръскана с много,много къпини.Не мога да спя.Не искам...
Никога морето не ми е носело тъга.Само загубеното,липсващото,безвъзвратното.Морето е тъжно единствено на черно-белите киноленти,които неизбежно се появяват в главата при досег с миналото.За кой ли път бягам от теб??!Този път ще се скрия ли по-задълго от онова,което хората наричат "любов"с известно страхопочитание и мисля,че има защо.
Ти си отново есен.Най-тъжната.Най-мрачната,която мога да преживея,дори плътта не би могла да ме спаси от мрака на очите ти-кристална призма,където се пречупва всичката светлина на света,за да те видя като ангел.Най-тъжния и студен ангел,който познавам.Дори тя не успя да ме спаси,нито бъдещето ще успее.Аз съм удавник,а нямам дори сламка...
Нощта ме вдига на ръце и ми пее тихичко на ухо,усещам дъха й да ме гъделичка смущаващо,но приятно;дори виче не ми е студено ,дори вече не ме е страх от тъмното,нито от чудовищата в главата ми,единствено нощта има значение...Искам да заспя в любящата й прегръдка като дете,заедно с всичките й звезди.Има нещо тъжно в това едно вече пораснало момиченце да брои звездите само през нощта,въздишайки издълбоко по мъжа със странните очи,който никога няма да притежава.Още по-тъжно е да го съзнава,но напук на всичко да го обичаоще по-...все по-силно...
Знам,че любовта има смисъл,дори,когато наранява,когато убива или й е все едно,просто,защото е любов и всичко й е простено:))